За Париж ми е думата днес. За оня Париж,който аз видях и усетих. През моите очи, през моите рецептори,през всичките ми представи, изградени до този момент от чужди впечатления.
Има много клишета за този град и аз ще се стремя да ги избягвам, въпреки, че ще е трудно. Векове се е писало за него, та не си мисля, че ще открия ей сега на, топлата вода.
И все пак ще пиша! Защото, aко не пиша, ще се пукна 🙂
Първо-не е без значение с кого си в Париж. Е, аз бях щастлива да съм с приятелка от детинство, с която въпреки, че се виждаме рядко (отдавна живее в Щатите), щом се зърнем разговорът започва от там, където е приключил последния път. Освен това, тя е единствената, която, като си дойде във Варна, не казва:
-Ох,как живеете вие тука….
Та, чукваме си среща с нея в Париж и ей ни, на-двете на летище Де Гол 🙂 Така започна моето френско приключение.
Вече цяла година го прехвърлям в спомените си и днес мисля, съм готова да говоря за него. Не за Лувъра и Версай, не за Ив Сен Лоран и Шанел , а за моя Париж. За експлозията Париж. Така силна, че те хваща за гърлото и да те държи две години.
Елегантността на този град (защото това е думата, с която го свързвам), се състои в невероятния начин, по който е застанал на крачка от всички други европейски градове, балансирайки между натрапливия лукс, който много често разваля удоволствието от преживяването и спокойната, вродена аристократичност.
Тя се усеща в красотата на широките булеварди, в странната улична мода, така присъща единствено на парижани, в красивите сгради с почти еднакви фасади, с онези френски прозорци, за които всички знаем, но докато не ги видиш, не разбираш за какво иде реч, във влюбените и старците, изглеждащи по един и същ щурав начин, в миризмите на града, ако щете.
Няма други, като парижаните!
С така лежерно организираните събирания по брега на Сена, на които, събули обувките си, танцуват усмихнати, щастливи двойки. Музиката звучи от някоя раница, до която са разпръснати стекове бира и сандвичи, а реката спокойно си тече, неподозираща какво удоволствие представлява за мен да съм там в този миг. Все така спокойно минава покрай Нотърдам и се оглежда в пирамидата на Лувъра, после леко завива към Елисейските полета и се осветява от блясъка на Айфеловата кула.
А денем няма парк или градинка, на която да не са насядали млади и не толкова млади хора с книга или кафе в ръка.
Имах щастието да отседна в едно студио в аристократичния “Маре” и всеки ден прекарвах време в наблюдение на живота им от високо. Обикновено сутрин докато си пия кафето, взирайки се в покривите на Париж или вечер, с чаша вино и вдигнати, на онези, така известни френски парапети, изтощени крака, наметната с моята LEMONICAL. Наблюдавах ги и от пейка в парка, докато дробовете ми, си възвърнат естествената форма (приятелката ми може да спечели маратон без допълнителни тренировки, на световно ниво :)) Наблюдавах ги и от масите на онези емблематични, парижки кафенета. Не се изморих да го правя цяла седмица.
Винаги различни.
Попивахме история и шик, съчетали в себе си древността и съвремието по един еклектичен и същевременно прост и естествен начин.
Взирахме се с часове във витражите на Сакре Кьор и Нотърдам, отгатвайки кои са автентичните и кои реставрирани, ядохме лучена супа, заливайки се от смях на евентуалните коментари на половинките си за “пустата мода”, сядахме на всяка стълба и парапет, изпречила се пред премрежения ми от умора поглед, пихме вино по всяко време, във всяко бистро, което виждахме на пътя си (на принципа, че все някъде по света е 5 часа следобяд).
А сирената? Ооооооо, сирената са една друга, много дълга, смешна и бих казала – вмирисана тема. Как пък все попадахме на точно тези, така и не разбрах 🙂 Може би, защото купувахме най-скъпите, а после стана ясно, че те са най-вмирисаните. Да ме извинят ценителите, ама от някои модели, носът ми се травмира, а аз обичам сините сирена 🙂
За това пък открих новата си любов – стридите! С тях се срещнахме в една романтична вечер на бул. Бомарше, в компанията на една наша приятелка от детството. Със студено бяло вино, много спомени и гъши пастет за разкош. Няма как, в Париж трябва да се чувстваш като аристократ. Без тази волност, няма да го усетиш!
Подобно прекрасно бяло вино пихме и на Монмартър, едва спасили се от художниците, предлагащи да ни рисуват. Приятелката ми е от оня модел, дето не обича да я снимат, а още по-малко – портрет да и рисуват.
Та тези, нищо не подозиращи, любезни хорица ни спираха на всяка крачка, весело нахлупили онези френски барети и говорещи охотно на всички езици, които знаят 🙂 Сега малко съжалявам,че не позволих да ни направят един шарж.
Всъщност в някои моменти от деня, изглеждах по начин, по който и карикатурист без много талант би се справил блестящо. И не ми пукаше 🙂 Съжалявах единствено, че не говоря езика, за да мога да разпитвам букинистите, разположили сергиите си по брега на Сена и продаващи наред с книгите, стари пощенски катрички, вестници и какво ли още не.
Че не мога да разговарям с хората, седнали сами, но не самотни, на масата до мен и пиещи чаша червено вино, независимо от часа. Със шапка и шал, артистично преметнат в цветова гама неподдаваща се на обяснение!
И без логика в комбинацията! И точно за това – уникални!
Чувала съм доста противоречиви думи за Париж. Отидох и видях,че всички те са верни. Зависи от окото, което гледа. И посоката. Тръгнах си объркана.
А сега знам,че съм била влюбена.
Приятен ден 🙂
