До Мароко и назад

Винаги съм мечтала за Мароко.

Още като бях дете и четях много приключенски романи, номадите от пустинята си играеха с въображението ми, рисувайки пъстроцветни картини, в които главните действащи лица бяха горди конници и забулени жени. Представях си целия ориенталски разкош на света, прохладни вътрешни дворове с ромолящи фонтани, които са естествена сцена на красиви танцьорки с нарисувани с къна ръце. Всичко това беше допълнено от сребърните бижута, които са с уникалната  изработка на тауреги и бербери и на фона на музика, стопляща душата на пътешественика.

Докато не отидох в Мароко!

Още като слязохме от ферибота в Танжер, шофьорът на автобуса  започна да се оглежда нервно и да следи обстановката от всички страни като че ли сме в Кандахар. Усилията му явно се оказаха напразни, защото на всяко спиране, по няколко индивида изскачаха от долната част на каросерията и хукваха нанякъде. Мислели, че пътуваме за Испания и се накачвали в движение, държейки се с часове за каквото намерят.

Първата ми реакция беше, че бягат, защото е непоносима беднотията. Докато не ме излъгаха (или поне се опитваха) няколко пъти. Лъжата им е естествен първи избор при комуникация с туристите. Може би ако съсредоточат този артистичен потенциал в работата си, ще печелят много повече, но на тях тази алтернатива и през ум не им е минала. Във всички имперски градове (да, така грандиозно са ги кръстили) уличните търговци налитат върху теб, продавайки  каквото ти мине през ум и нищо, ама нищо не е в състояние да ги разпръсне.

Със всяка група туристи задължително пътува марокански екскурзовод, изпълняващ длъжността на нашите политкомисари на времето. Така или иначе за екскурзоводи не стават, но и за обикновен разговор също. Излегнат на първата седалка с вдигнати на прозореца ( !!! ) крака, нашият си спеше през цялото време. Тук е мястото да спомена, че ако има степени на мързел, тук тя звучи така: мързелив, по-мързелив, най-мързелив, мароканец.

Аз отчитам моята грешка в това пътуване. Трябваше да го организирам сама и да си спестя всички тези трудности в контактите с некомпетентни хора, но истината е, че бяхме две жени и ни посъветваха да не пътуваме сами. Оказа се, че са прави хората.

А колко много красота се крие там.

Архитектура, храна, музика, подправки, кожи. Всичко това е уникално и изключително интересно за всеки чужденец. Във Фез посетихме мястото, на което багрят кожите си. Използват се само естествени оцветители и процесът е много дълъг и неприятен. Миризмата се носи през няколко квартала, но цветовете, които постигат нямат аналог, повярвайте.

Чувала съм за риадите (големи марокански домове) с красив вътрешен двор и малък фонтан ромолящ в средата. Всички стаи гледат към този двор, а вечер се сервира  кус-кус и нахут в тажин (марокански керамичен съд), крехко агнешко, сладки фурми и вкусни десерти. Веят се пъстри, ефирни пердета и се чува тиха музика. Като малък оазис в сърцето на пустинята. 

Искам да ви разкажа за градовете и невероятните цветове на тази държава. Няма такива цветове, повярвайте. И небето е по-синьо и морето е по-тюркоазено и дърветата са по-зелени. Напомня ли ви за нещо познато? Да! Екзотичните цветове на кърпите LEMONICAL.

Движението не се различава от никоя друга арабска държава – ще рече без спирачки можеш да се движиш, но без клаксон – абсурд! Дворците са много, но повечето можеш да ги видиш само откъм вратата и до там. Не можах да се насладя на ориенталския разкош от фантазиите си.

Джамиите са дори още повече, а най-емблематичната е Хасан II в Казабланка. Огромна, бяла, построена на брега и отчасти вдадена в Атлантическия океан. Извисява се с цялото си величие и носи гордост на местното население. Като всеки голям храм по света (независимо от коя религия) и тази джамия прославя единствено тщеславието на поръчителите си, а не Бог. Не знам как иначе може да се обясни фактът, че за строителството са изхарчени 600 000 000 евро и носи името на действащият тогава султан – Хасан втори, бащата на сегашния. На фона на тази мизерия, в която тъне народът! Там разбрах, че зеленото е цвета на султана и простосмъртните нямат право да го носят. За това джамията е в бяло и зелено. Та, да знаете – в Казабланка е най-високата джамия в Африка и втора в света, след джамията в Мека.

Лично за мен, най-уникалното във всеки от градовете, които посетихме беше Медината. Така наричат старата част на градовете, която обикновено е средище на местната търговия и там живее бедната част от населението. Уличките са тесни и каменни. Двама човека трудно се разминават. Нашият екскурзовод (оня – компетентният) каза, че трябвало да могат да се разминат две магарета. Или аз съм твърде пухкава, или техните магарета са слаботелесни, защото ми беше трудно дори с човек да се размина, а с магаре-опазил ме Бог. Още там щях да си стоя. Страшното идва ако се изгубиш в този лабиринт. На местните не може да се разчита, защото за да те изведат ще поискат сума, подобна на летищен трансфер. Но очарованието на тези места докосна дълбоко циганската ми душа. 

Всъщност не знам дали фаворитът ми не е площадът Джемаа Ел Фна в Маракеш. Световно известен, под егидата на Юнеско, колоритен, шумен, космополитен, цветен, омагьосващ, хващащ те за гърлото (знаете, мен там ме хващат вълнуващите неща. Изпълнен с ресторанти, музика и глъч през нощта и със сергии, змиеукротители, баячки и отново глъч през деня. Огромна площ в средата на града, като голямо пулсиращо сърце.

За съжаление, страхът за безопасността ми беше по-голяма от любопитството и не можах да му се насладя след залез. Това е другата ми мароканска болка. Не можахме да мръднем никъде след залез. Никой не ти забранява, ако ти стиска – обикаляй си. Но онези мустакати илитератни физиономии, които ме гледаха от всяко заведение, ме подгонваха към хотела много по-ефикасно от всички наказания, които ми налагаше баща ми в младите години.

Може би най-близко до моите представи за Мароко се оказа градината Мажорел. Каква ирония, че е построена от Ив Сен Лоран, а не от някой местен. Когато чувствал творчески застой, той винаги отивал в Мароко. Цветовете на Африка, така наситени, така искрящи, възвръщали творческото му вдъхновение. Градината е един малък оазис, в който , за разлика от дворците им, най-после успяхме да влезем и видим от вътре. Малки мостчета, красиви водоскоци, огромни кактуси и много синьо, онова интензивно синьо, което винаги от тук насетне ще ми напомня за Мароко.

Не знам дали ви бях полезна. Осъзнавам, че малко объркващо беше това описание. Ако откриете грешка във фактологията, да знаете, че мароканския екскурзовод е виновен, оня дремещият с крака подпрени на прозореца на автобуса. Добре, че компанията ни беше свястна, че това дълго съжителство мина неусетно.

Накрая вече и ние се специализирахме в наблюдението на трафиканти под автобуса. Мен най-много ме притесняваше да не изпаднат по пътя и да ги нараним. Не се шегувам въобще – на всяко спиране някой оставаше на пост и накрая полицаите пак намериха двама отдолу.

И до днес Мароко ме изпълва с противоречиви чувства. За себе си разбрах, че не се чувствам добре като турист в бедна страна. Не мога да се отпусна и насладя на почивката си като виждам около мен хората как мизерстват. Не е възможно да им помогна, не е възможно и да се отпусна. Но пък какъв урок е това. Изправен в такава ситуация научаваш толкова много за себе си. Само силните емоции те разбутват, нали. И ето – равносметката е направена.

До нови срещи!

Влюбена в Париж…

За Париж ми е думата днес. За оня Париж,който аз видях и усетих. През моите очи, през моите рецептори,през всичките ми представи, изградени до този момент от чужди впечатления.

Има много клишета за този град и аз ще се стремя да ги избягвам, въпреки, че ще е трудно. Векове се е писало за него, та не си мисля, че ще открия ей сега на, топлата вода.

И все пак ще пиша! Защото, aко не пиша, ще се пукна 🙂

Първо-не е без значение с кого си в Париж. Е, аз бях щастлива да съм с приятелка от детинство, с която въпреки, че се виждаме рядко (отдавна живее в Щатите), щом се зърнем разговорът започва от там, където е приключил последния път. Освен това, тя е единствената, която, като си дойде във Варна, не казва:
-Ох,как живеете вие тука….

Та, чукваме си среща с нея в Париж и ей ни, на-двете на летище Де Гол 🙂 Така започна моето френско приключение.

Вече цяла година го прехвърлям в спомените си и днес мисля, съм готова да говоря за него. Не за Лувъра и Версай, не за Ив Сен Лоран и Шанел , а за моя Париж. За експлозията Париж. Така силна, че те хваща за гърлото и да те държи две години.

Елегантността на този град (защото това е думата, с която го свързвам), се състои в невероятния начин, по който е застанал на крачка от всички други европейски градове, балансирайки между натрапливия лукс, който много често разваля удоволствието от преживяването и спокойната, вродена аристократичност.

Тя се усеща в красотата на широките булеварди, в странната улична мода, така присъща единствено на парижани, в красивите сгради с почти еднакви фасади, с онези френски прозорци, за които всички знаем, но докато не ги видиш, не разбираш за какво иде реч, във влюбените и старците, изглеждащи по един и същ щурав начин, в миризмите на града, ако щете.

Няма други, като парижаните!

С така лежерно организираните събирания по брега на Сена, на които, събули обувките си, танцуват усмихнати, щастливи двойки. Музиката звучи от някоя раница, до която са разпръснати стекове бира и сандвичи, а реката спокойно си тече, неподозираща какво удоволствие представлява за мен да съм там в този миг. Все така спокойно минава покрай Нотърдам и се оглежда в пирамидата на Лувъра, после леко завива към Елисейските полета и се осветява от блясъка на Айфеловата кула.

А денем няма парк или градинка, на която да не са насядали млади и не толкова млади хора с книга или кафе в ръка.

Имах щастието да отседна в едно студио в аристократичния “Маре” и всеки ден прекарвах време в наблюдение на живота им от високо. Обикновено сутрин докато си пия кафето, взирайки се в покривите на Париж или вечер, с чаша вино и вдигнати, на онези, така известни френски парапети, изтощени крака, наметната с моята LEMONICAL. Наблюдавах ги и от пейка в парка, докато дробовете ми, си възвърнат естествената форма (приятелката ми може да спечели маратон без допълнителни тренировки, на световно ниво :)) Наблюдавах ги и от масите на онези емблематични, парижки кафенета. Не се изморих да го правя цяла седмица.

Винаги различни.

Попивахме история и шик, съчетали в себе си древността и съвремието по един еклектичен и същевременно прост и естествен начин.

Взирахме се с часове във витражите на Сакре Кьор и Нотърдам, отгатвайки кои са автентичните и кои реставрирани, ядохме лучена супа, заливайки се от смях на евентуалните коментари на половинките си за “пустата мода”, сядахме на всяка стълба и парапет, изпречила се пред премрежения ми от умора поглед, пихме вино по всяко време, във всяко бистро, което виждахме на пътя си (на принципа, че все някъде по света е 5 часа следобяд).

А сирената? Ооооооо, сирената са една друга, много дълга, смешна и бих казала – вмирисана тема. Как пък все попадахме на точно тези, така и не разбрах 🙂 Може би, защото купувахме най-скъпите, а после стана ясно, че те са най-вмирисаните. Да ме извинят ценителите, ама от някои модели, носът ми се травмира, а аз обичам сините сирена 🙂

За това пък открих новата си любов – стридите! С тях се срещнахме в една романтична вечер на бул. Бомарше, в компанията на една наша приятелка от детството. Със студено бяло вино, много спомени и гъши пастет за разкош. Няма как, в Париж трябва да се чувстваш като аристократ. Без тази волност, няма да го усетиш!

Подобно прекрасно бяло вино пихме и на Монмартър, едва спасили се от художниците, предлагащи да ни рисуват. Приятелката ми е от оня модел, дето не обича да я снимат, а още по-малко – портрет да и рисуват.

Та тези, нищо не подозиращи, любезни хорица ни спираха на всяка крачка, весело нахлупили онези френски барети и говорещи охотно на всички езици, които знаят 🙂 Сега малко съжалявам,че не позволих да ни направят един шарж.

Всъщност в някои моменти от деня, изглеждах по начин, по който и карикатурист без много талант би се справил блестящо. И не ми пукаше 🙂 Съжалявах единствено, че не говоря езика, за да мога да разпитвам букинистите, разположили сергиите си по брега на Сена и продаващи наред с книгите, стари пощенски катрички, вестници и какво ли още не.

Че не мога да разговарям с хората, седнали сами, но не самотни, на масата до мен и пиещи чаша червено вино, независимо от часа. Със шапка и шал, артистично преметнат в цветова гама неподдаваща се на обяснение!
И без логика в комбинацията! И точно за това – уникални!

Чувала съм доста противоречиви думи за Париж. Отидох и видях,че всички те са верни. Зависи от окото, което гледа. И посоката. Тръгнах си объркана.

А сега знам,че съм била влюбена.
Приятен ден 🙂

Посоката ни днес е Истанбул!

Била съм там много пъти. Била съм по работа, на шопинг, за компания на приятели, на кулинарна вакханлия,  с много пари, с малко пари – всякак! И всеки път съм си прекарвала фантастично. Цялата ми интуиция, морал и естетика претърпяват метаморфоза още с пристигането. Истанбул взривява всичките ми емоции, умело жонглирайки с миризми, цветове и звуци. Повярвайте – този град диша, цъфти, живее.

И мизерства…

И расте…

И никога не заспива…

Не се променят само хората. По улиците, в заведенията и в магазините попадаш почти само на мъже. Неизменно късокраки и мустакати по един Филиптотювски начин и с една странна усмивка на уста. Никога не знаеш какво си мислят. Само се досещаш… Тук там забрадени жени и мнооого рускини.

А храната? Хора, няма такава храна. Непретенциозна, изобилна, вкусна и изкушаваща. Няма компромис с продукта – факт! Всичко е прясно, подредено и по един мил начин странно познато.  Готвените ястия са точно като манджите на баба, а скарата – ех, скарата. А подправките? А десертите? Нямам думи. Понякога всичко е изложено на тепсия пред заведението и единственото което те притеснява не е липсата на стерилност, а  високата такса на д-р Емилова :). Пълнени миди, панирани  калмари, пържени скариди… това е само разпознаваемото на прима виста. Има хиляди вкусотии, които те приканват от витрините и само това, че има и много огледала, компенсира ситуацията… .

Толкова за храната!

За Босфора искате ли да ви кажа? За пъстрите кафенета по брега. Кеф ти чай, кеф ти кафе. Ама кафе да видиш, да си италианска машина за еспресо, да се изчервиш от срам… 

А вечер? Забравяш всичко, което си видял през деня, защото Мегаполисът отново те хваща за гърлото. Ще отмина факта, че алкохолът (особено сега) е трудно достъпен, но пък компенсациите на нощен Истанбул са много.  Аз имах удоволствието да пътувам с дъщеря си единия път и повярвайте, беше едно по-различно пътуване. Прекрасно е да пътуваш с млади хора. Начинът, по който гледат на света е различен.  Така стъпват по земята, сякаш нотариалният акт за нея  е в джоба им. ) Млада , хубава, с перфектния  английски на завършилите в чужбина деца – абе, някак по друг начин ни посрещаха в заведенията и магазините (вече поясних, че там работят само мъже, нали?)

По повод на този английски, да не забравя да ви предупредя. Когато ще се пазарите, моля не говорете и не се обличайте тузарски. Това немедленно ще се отрази на цената, повярвайте ми. Сканират те по един фройдистки и непогрешим между другото начин и тогава обявяват цена, ако ме разбирате  Всеки път се пазаря по учебник, задобравям с всяка следваща покупка  и тъкмо, когато решa, че най-после съм го прецакала пустия търговец, плащам, излизам от магазина и забелязвам ОНАЯ усмивка на котка, налапала канарчето. Ясноооо!!! В този ред на мисли – магазини имат много, но качествената стока и там е скъпа. Най-изгодни са кожените изделия, подправките и хранителните продукти. Ако става въпрос за запасяване с месни продукти и препарати, аз препоръчвам еднодневните екскурзии до Лозанград или Одрин.

Колкото до туристическите забележителности… ами какво да ви кажа! Ако си бил в големите европейски градове и си видял техните дворци, то тогава можеш да си спестиш Топ Капъ и Долма Бахче Сарай. Това е моето лично мнение. На площада Султанахмет, който аз много харесах има няколко неща, които ми бяха интересни. Самата джамия Султанахмет (синята джамия) с шестте минарета, за която се носи легендата, че султанът поискал да са златни, но архитектът, уплашен от разходите, се направил на глух и направил шест минарета (алтън-алтъ) :).

Срещу нея е еничарската казарма. Слушах внимателно екскурзовода, защото всички знаем за кръвния данък, но какво се случва с тези момчета после? аз поне не знаех. Е, ето какво се случва. Стават елитната войска на султана. С голяма власт и високо заплащане, без право на семейство, за да са отдадени единствено на вярната си служба. Точно поради тази си роля в султаната, за управляващите е било много важно на кого ще симпатизират. Лоялността им била купувана скъпо и прескъпо. Друг е въпросът каква е тази лоялност, нали.

В средата на площада има голяма шестоъгълна чешма. Докато седях замислена на пейката и слушах екскурзовода с половин ухо, забелязах как дъщеря ми тръгва да пие вода и се връща на половината път. И така два пъти. Заслушах се и чувам:

  • За тази чешма има поверие, че което момиче пие от нея, до 2 дни ще се задоми за местен младеж. А, ако пие два пъти, до седмица ще забременее!

Да си жаден да си жаден, колко да си жаден? При тази алтернатива. Не пи детето :).

В близост до площада са водохранилището и Света София.

Можете да прекарате прекрасно време ако се качите на корабче и се разходите по Босфора. Горещо препоръчвам. Вариантите са много. Избирайте според вкуса и възможностите си. Може да го направите вечер с включена вечеря, а може и през деня, когато синьото е толкова синьо, че само цветовете на LEMONIСAL го конкурират  Ще се насладите на кръстосващите между азиатския и европейския бряг яхти. Ще видите големи пътнически лайнери и ще помечтаете на воля. Мостовете са част от тази великолепна атракция. От към морето дори и джамиите с високите си минарета изглеждат величествено. Една естествена симбиоза между природа и архитектура.

Площад Таксим и невероятната уличка Истиклял са другата ми любима част в Иатанбул. Препоръчвам да използвате фуникуляра нагоре, а да се спуснете пеша, защото има какво да гледате по нея. Тази част е по-европейска и там аз просто си починах от Ориента :). Прекрасни магазини и заведения, атрактивни сладоледчии, които изнасят цяло шоу с една единствена кофичка сладолед, старинното трамвайче, което кръстосва двата края на улицата. В долния край на Истиклял ще видите кулата Галата и излизате отново на морето. Точно там седнете и изпийте един фреш – ще имате нужда от него, повярвайте.

Винаги си тръгвам с нежелание. Някак запълва повечето ми потребности този град. Дали заради това, че три империи са оставили отпечатъка си там, дали заради друго или просто ей така – не знам, но го обичам и туй-то !

До нови срещи,

Нора

P.S. Забравих да ви разкажа за баклавата-тююююх… 

Да и ние използваме бисквитки, за да ви дадем най-доброто онлайн изживяване. Съгласявайки се, приемате използването на бисквитки в съответствие с нашата политика за бисквитките.

Privacy Settings saved!
Употреба на бисквитки

Когато посетите някой уеб сайт, той може да съхранява или извлича информация от браузъра ви, най-вече под формата на „бисквитки“. Контролирайте личните си бисквитки от този панел (активирате или деактивирате бисквитките си спрямо вашите желания).

These cookies are necessary for the website to function and cannot be switched off in our systems.

In order to use this website we use the following technically required cookies
  • wordpress_test_cookie
  • wordpress_logged_in_
  • wordpress_sec

We use WooCommerce as a shopping system. For cart and order processing 2 cookies will be stored. This cookies are strictly necessary and can not be turned off.
  • woocommerce_cart_hash
  • woocommerce_items_in_cart

Decline all Services
Accept all Services

Pin It on Pinterest