Винаги съм мечтала за Мароко.

Още като бях дете и четях много приключенски романи, номадите от пустинята си играеха с въображението ми, рисувайки пъстроцветни картини, в които главните действащи лица бяха горди конници и забулени жени. Представях си целия ориенталски разкош на света, прохладни вътрешни дворове с ромолящи фонтани, които са естествена сцена на красиви танцьорки с нарисувани с къна ръце. Всичко това беше допълнено от сребърните бижута, които са с уникалната  изработка на тауреги и бербери и на фона на музика, стопляща душата на пътешественика.

Докато не отидох в Мароко!

Още като слязохме от ферибота в Танжер, шофьорът на автобуса  започна да се оглежда нервно и да следи обстановката от всички страни като че ли сме в Кандахар. Усилията му явно се оказаха напразни, защото на всяко спиране, по няколко индивида изскачаха от долната част на каросерията и хукваха нанякъде. Мислели, че пътуваме за Испания и се накачвали в движение, държейки се с часове за каквото намерят.

Първата ми реакция беше, че бягат, защото е непоносима беднотията. Докато не ме излъгаха (или поне се опитваха) няколко пъти. Лъжата им е естествен първи избор при комуникация с туристите. Може би ако съсредоточат този артистичен потенциал в работата си, ще печелят много повече, но на тях тази алтернатива и през ум не им е минала. Във всички имперски градове (да, така грандиозно са ги кръстили) уличните търговци налитат върху теб, продавайки  каквото ти мине през ум и нищо, ама нищо не е в състояние да ги разпръсне.

Със всяка група туристи задължително пътува марокански екскурзовод, изпълняващ длъжността на нашите политкомисари на времето. Така или иначе за екскурзоводи не стават, но и за обикновен разговор също. Излегнат на първата седалка с вдигнати на прозореца ( !!! ) крака, нашият си спеше през цялото време. Тук е мястото да спомена, че ако има степени на мързел, тук тя звучи така: мързелив, по-мързелив, най-мързелив, мароканец.

Аз отчитам моята грешка в това пътуване. Трябваше да го организирам сама и да си спестя всички тези трудности в контактите с некомпетентни хора, но истината е, че бяхме две жени и ни посъветваха да не пътуваме сами. Оказа се, че са прави хората.

А колко много красота се крие там.

Архитектура, храна, музика, подправки, кожи. Всичко това е уникално и изключително интересно за всеки чужденец. Във Фез посетихме мястото, на което багрят кожите си. Използват се само естествени оцветители и процесът е много дълъг и неприятен. Миризмата се носи през няколко квартала, но цветовете, които постигат нямат аналог, повярвайте.

Чувала съм за риадите (големи марокански домове) с красив вътрешен двор и малък фонтан ромолящ в средата. Всички стаи гледат към този двор, а вечер се сервира  кус-кус и нахут в тажин (марокански керамичен съд), крехко агнешко, сладки фурми и вкусни десерти. Веят се пъстри, ефирни пердета и се чува тиха музика. Като малък оазис в сърцето на пустинята. 

Искам да ви разкажа за градовете и невероятните цветове на тази държава. Няма такива цветове, повярвайте. И небето е по-синьо и морето е по-тюркоазено и дърветата са по-зелени. Напомня ли ви за нещо познато? Да! Екзотичните цветове на кърпите LEMONICAL.

Движението не се различава от никоя друга арабска държава – ще рече без спирачки можеш да се движиш, но без клаксон – абсурд! Дворците са много, но повечето можеш да ги видиш само откъм вратата и до там. Не можах да се насладя на ориенталския разкош от фантазиите си.

Джамиите са дори още повече, а най-емблематичната е Хасан II в Казабланка. Огромна, бяла, построена на брега и отчасти вдадена в Атлантическия океан. Извисява се с цялото си величие и носи гордост на местното население. Като всеки голям храм по света (независимо от коя религия) и тази джамия прославя единствено тщеславието на поръчителите си, а не Бог. Не знам как иначе може да се обясни фактът, че за строителството са изхарчени 600 000 000 евро и носи името на действащият тогава султан – Хасан втори, бащата на сегашния. На фона на тази мизерия, в която тъне народът! Там разбрах, че зеленото е цвета на султана и простосмъртните нямат право да го носят. За това джамията е в бяло и зелено. Та, да знаете – в Казабланка е най-високата джамия в Африка и втора в света, след джамията в Мека.

Лично за мен, най-уникалното във всеки от градовете, които посетихме беше Медината. Така наричат старата част на градовете, която обикновено е средище на местната търговия и там живее бедната част от населението. Уличките са тесни и каменни. Двама човека трудно се разминават. Нашият екскурзовод (оня – компетентният) каза, че трябвало да могат да се разминат две магарета. Или аз съм твърде пухкава, или техните магарета са слаботелесни, защото ми беше трудно дори с човек да се размина, а с магаре-опазил ме Бог. Още там щях да си стоя. Страшното идва ако се изгубиш в този лабиринт. На местните не може да се разчита, защото за да те изведат ще поискат сума, подобна на летищен трансфер. Но очарованието на тези места докосна дълбоко циганската ми душа. 

Всъщност не знам дали фаворитът ми не е площадът Джемаа Ел Фна в Маракеш. Световно известен, под егидата на Юнеско, колоритен, шумен, космополитен, цветен, омагьосващ, хващащ те за гърлото (знаете, мен там ме хващат вълнуващите неща. Изпълнен с ресторанти, музика и глъч през нощта и със сергии, змиеукротители, баячки и отново глъч през деня. Огромна площ в средата на града, като голямо пулсиращо сърце.

За съжаление, страхът за безопасността ми беше по-голяма от любопитството и не можах да му се насладя след залез. Това е другата ми мароканска болка. Не можахме да мръднем никъде след залез. Никой не ти забранява, ако ти стиска – обикаляй си. Но онези мустакати илитератни физиономии, които ме гледаха от всяко заведение, ме подгонваха към хотела много по-ефикасно от всички наказания, които ми налагаше баща ми в младите години.

Може би най-близко до моите представи за Мароко се оказа градината Мажорел. Каква ирония, че е построена от Ив Сен Лоран, а не от някой местен. Когато чувствал творчески застой, той винаги отивал в Мароко. Цветовете на Африка, така наситени, така искрящи, възвръщали творческото му вдъхновение. Градината е един малък оазис, в който , за разлика от дворците им, най-после успяхме да влезем и видим от вътре. Малки мостчета, красиви водоскоци, огромни кактуси и много синьо, онова интензивно синьо, което винаги от тук насетне ще ми напомня за Мароко.

Не знам дали ви бях полезна. Осъзнавам, че малко объркващо беше това описание. Ако откриете грешка във фактологията, да знаете, че мароканския екскурзовод е виновен, оня дремещият с крака подпрени на прозореца на автобуса. Добре, че компанията ни беше свястна, че това дълго съжителство мина неусетно.

Накрая вече и ние се специализирахме в наблюдението на трафиканти под автобуса. Мен най-много ме притесняваше да не изпаднат по пътя и да ги нараним. Не се шегувам въобще – на всяко спиране някой оставаше на пост и накрая полицаите пак намериха двама отдолу.

И до днес Мароко ме изпълва с противоречиви чувства. За себе си разбрах, че не се чувствам добре като турист в бедна страна. Не мога да се отпусна и насладя на почивката си като виждам около мен хората как мизерстват. Не е възможно да им помогна, не е възможно и да се отпусна. Но пък какъв урок е това. Изправен в такава ситуация научаваш толкова много за себе си. Само силните емоции те разбутват, нали. И ето – равносметката е направена.

До нови срещи!